Но аз те познавам. Знам колко страдаш. Знам колко съжеляваш. И знам колко трудно е за теб да го признаеш. Мислеше си, че винаги ще бъда там - да стоя, да чакам, да се надявам, да моля за твоята любов и внимание. Даваше ми точно достатъчно, за да не си тръгна. Нито повече, нито по-малко. Точно достатъчно. 

Душата ми виеше, душата ми стенеше, умоляваше те, просеше, крещеше. Исках само теб. Никой друг. Нищо друго. Единствен теб, такъв, какъвто беше. За първи път в живота си исках да остана там, с теб, и времето да спре. 

Уви. Тръгвах си много пъти - наранена, разпиляна, изгубена, ограбена от твоята любов (или липсата на такава). И винаги намирах причина да се върна, да простя, да продължа. Винаги - до онази нощ, когато се предадох, загувих вяра, загубих надежда, загубих себе си. И си тръгнах отново от теб. Този път завинаги. 

Сега всеки път, когато погледна в очите ти, чувствам болката ти. Не е първата любов в живота, която боли най-много, а закъснялата. Твойта закъсняла любов! А аз, аз вече съм друга ...