Но не мога точно да си спомня. Спомням си само, че всичко ми се струваше някак си на шега. На шега реших да замина за Америка, на шега се качих на самолета, и така някак си на шега реших да остана. Спомням си колко въодушавена бях. Никой не можа да ме разубеди в решението си, въпреки че мнозина опитаха. Бях прочела една глупава (или не дотам глупава) книга за едно пастирче, тръгнало да следва мечтите си. Та и аз така тръгнах, на шега, да следвам моите. 

Днес поглеждам назад. Изминаха почти десет години. Ей така, някак си на шега, времето отлетя. Понякога онзи топъл Майски ден ми се струва толкова далеч. Понякога имам чувството, че е било вчера. Много неща се случиха за тези десет години. И много неща не се случиха. Уж не съжалявам за нищо, а понякога в тъмнте мрачни безнадежни нощти съжалявам за всичко. 

Вярвам, че днес съм точно там, където трябва да бъда. Вярвам, че днес съм плодът на своите собствени решения и избори. Вярвам, че нещата са се случили точно така, както е трябвало да се случат. И все пак, понякога не мога да спра да мислия какъв ли би бил животът ми, ако през онзи топъл Майски ден не се бях качила на този самолет. 

С годините много пъти намразвах глупавата книга за малкото пастирче, понякога отново намирах смисъл в думите й. Опитвах се да оправдая себе си, че просто си тръгнах, от живота си. 

Книгата, не съм е отваряла с години. Но наскоро си мислех за нея - почти десет години по-късно. Може би чиста случайност. А може би най-накрая съм осъзнала, че щастието се намира там, от където сме тръгнали. 

Мога ли да се върна и да започна живота си отново? Не знам. Обичам родината си. Но не се чувствам съвсем у дома вече. Не се чувствам съвсем у дома и тук. Останах си там, в облаците, момичето от самолета в онзи топял Майски ден. И все пак, нали щастието се намира там, от където си тръгнал ...