Тази ми истина си е само моя. В дългите студени нощти тя е мой другар. Кара ме да се вслушвам не само в студения виещ навън вятър, но и в сърцето си. Тази ми истина претъпява болката, бърше сълзите ми, напомня ми, че всичко съществува - тук и сега. Не вчера. Не утре. А днес. Прошепва ми тихичко, че ти беше прав. 

Понякога с лека носталгия се чудя, какво би било ако... Ако не ме беше наранил, ако не ме беше страх че ще го направиш отново, ако бях повярвала, ако те бях чула, ако бях, само ако бях ... Дали бихме били хората, които сме сега? Или щяхме да се върнем към старите си егоистични навици? Колко е трудно да градиш нещо с години и колко е лесно, ах Боже, колко е лестно да рушиш. 

Но ти взе най-доброто от мен. И знам, че където и да ни отведе живота, ще го носиш винаги със себе си, сега то е част от теб. А аз? Аз взех най-лошото от теб - твоят егоизъм. Но бе всичко от което имах нужда! Аз съм част от теб и ти си част от мен и никой никога не може да ни го отнеме. 

Благодаря ти за всички уроци. Днес аз съм аз благодарение на тях. Благодаря ти и за тази моя истина.  В ранните тихи утрини, тя е мой другар. Кара ме да се вглеждам не само в прокрадващото се зад облаците изгряващо слънце, но и в душата си. Тази ми истина претъпява болката, бърше сълзите ми, и ми напомня, че днес имам още една възможност да търся моите си нови истини. И днес няма да намеря смелостта да ти го кажа. Но ти беше прав. Всеки някого някога наранява ...